Един ден, през пролетта на 1982 година, влязох във фото на 24-та улица, близо до дома ми в Сан Франциско, да си взема снимките. Продавачката, красиво младо момиче, беше в другия край на помещението, и когато влязох тя ме посрещна. “Как се казвате?”, попита. Този въпрос обикновенно ме хвърляше в паника, защото винаги блокирах на името си. Винаги. Но през 1982 г. заекването вече не беше проблем. Не се замислях върху това. Обичах да си говоря с хората и никога не се притеснявах за говора си, защото блоковете ми бяха изчезнали.

Започнах да казвам “Харисън” и изведнъж усетих, че изпадам в паника; Бях тотално блокирал. Всички стари, познати чувства се бяха върнали. Можех да усетя сърцето си как бие силно. Спрях, поех въздух, успях да се успокоя, и докато момичето се беше вторачило в мен събрах достатъчно сили да кажа “Харисън”. Излязох от магазина със снимките си чувствайки се изтощен и изумен. Откъде идват тези блокове? Защо изведнъж изпаднах в старото състояние? Заекването беше последното нещо в съзнанието ми, когато влизах. Не мислех за заекването повече, защото то не се случваше, така аз знаех, че не беше страхът от заекването това, което ме караше да блокирам. От тази гледна точка направих това, което винаги съм правил предишните години, когато заекването ми беше проблем. Започнах да разигравам ситуацията в съзнанието си, опитвайки се да отбележа колкото се може повече детайли, ако мога да видя някаква следа, диря, нещо, което ще ми обясни какво се случи.

“Къде беше момичето, когато влязох?”, попитах се.
Нека видим. Нарисувах ситуацията в магазина. Бях влязъл и стоях на касата. Момичето беше от другата страна на гишето, говорейки с някого.
“Кой беше другият човек?
Нещо важно в това?”

Беше момче. “И как изглеждаше?” Хмммм. О да, беше моторист. Имаше вид на престъпник. Беше с татуировки по ръцете и с блуза Levi's.
“Какво друго забеляза?”
Такаааа, на двамата изглежда им харесваше да си говорят. Момчето изглеждаше много заинтересовано от момичето.
“Как ти се стори той?”

Изглеждаше ми страшен. Напомни ми за хулиганите от квартала, когато бях дете. Помня тези момчета. Те живееха в съседния град. Имаха подли очи и ме караха да се вцепенявам от ужас.

“Как отговаряше на хората като него, когато беше дете?”
Ами, ако бях на улицата, когато няколко подобни момчета преминаваха, щях да се направя на невидим, за да не ме забележат и да ме закачат. Щях да вкарам цялата си енергия в това. Бих се слял с пода. Бих изглеждал като дърво, или храст, или тухлена стена. Никаква енергия нямаше да излъчвам, докато не преминат. Никаква.

“Имаше ли други чувства или надлюдения към моториста в магазина?”
Мисля, че почувствах, че прекъсвам важен разговор, защото двамата се разбираха толкова добре.
“Какво почувства от това?”
Представих си сцената отново, опитвайки си да си спомня как се чувствам. Как се чувствах? Концентрирах се и ме обзе безпокойство. То дойде при мен. Бях притеснен дали не му е неприятно на него, за това че момичето го остави, за да ми обърне внимание на мен. “И каква беше твоята реакция в същата ситуация, когато беше дете?”

Бих се спрял. Не исках да изглеждам прекалено силен или самоуверен.
“Защото ...”
Защото това щеше да ме изложи на опасност. Момчето можеше да ми донесе неприятности, затова не исках да ме “види”.
И във фотото ти ...”

Правилно. Върнах се към старата програма. Спрях се. Блокирах енергията си. Опитах се да бъда невидим, точно като в миналото.
Когато осъзнах това, всички мускули на врата и раменете ми се отпуснаха, всички мускули, които се бяха стегнали в момента на паника във фотото.

Знам какво си мислите: че се опитвах да дам логично обяснение на това, което се случи. Но това не беше мой опит. През годините забелязвах, че когато се запъвам действително аз имам и физическа реакция ...отслабване.

Това ми се е случвало достатъчно пъти, затова се научих да разпознавам знаците му.

Днес, без съмнение, имах запъване, когато трябваше да дам очакван отговор.

Този кратък опит ме научи на нещо. Преди мислех, че заеквам, защото ме е страх, че ще започна да заеквам. Мислех, че всичко се върти около страха ми да не блокирам и около това как хората може да реагират. Това несъмнено беше така в много случаи. Но не винаги. Но, разбира се, не в този случай, когато заекването беше далеч от съзнанието ми.

Имах на времето един учител по изкуства, който ми даде отличен съвет. Имах урок по рисуване и имах проблем със скицирането на модел, който стоеше с ръце на кръста. Не можех да направя ръцете да изглеждат правилно. Учителят дойде при мен, погледа ме за няколко минути и каза: “Погледни пространството”.
“Ъ?”
“Погледни пространството. Вместо да фокусираш цялото си внимание върху контурите на ръцете, погледни пространството около тях. Обърни внимание на празното пространство в средата, което се образува, когато моделът си сложи ръката на кръста. Изучи формата на това пространство. Тогава я нарисувай.”
Разгледах го. Нарисувах го. И рисуването се получи вълшебно.

Вие можете да се научите да правите това с вашето заекване чрез гледане на паузите (разстоянията, пространствата). Погледнете опита си в блокирането на речта, не просто в заекването, въобще. Вижте дали можете да кажете какво се случва. Какво виждате? Какво мислите и чувствате? Какви са вашите очаквания, възприятия и вярвания? Много от отговорите на това защо се запъваме са скрити там. Ако запазите съзнанието си отворено и не позволите на себе си обезателно да се фокусирате върху речта си, вие ще започнете да откривате много интересни, ползотворни неща.