Изключително интересна, дипломната работа на Мария Манева, психолог от Нов Български Университет, може да накара нас заекващите, да се замислим върху резултатите от научно проведения от нея експеримент: дали сме по-спокойни или по-тревожни от останалите хора, по-невротични ли сме или може би по-стабилни емоционално?
Вие как мислите? Вглеждали ли сте се във вътрешния си свят и емоционалните си реакции при общуването с хората? Как смятате - дали заекването ви е причина за вашето безпокойство, което понякога изпитвате във връзка с говора си или пък самата ви "нервност" усилва заекването ви?

Мария Манева дава отговор или поне насоки за размисъл по тези и много други въпроси!

В долните редове са резюмирани само най-ключовите моменти от дипломната работа на Мария, като е спестена статистиката и общата теория!

Говоренето е една от най-важните социални дейности на човека. Една трета от времето ни е посветено на говорене. Говоренето не е само размяна на думи, или информация, то е нещо много по-важно и съществено. Чрез говорене ние можем да изразим нашите чувства, мисли и да контактуваме с другите. То е начин да прекараме приятно времето си, да се опознаем, да се освободим от напрежение и да изразим мнение. Така че основната функция на говоренето не е даване на информация, а изграждане на взаимоотношения с другите. Качеството на тези взаимоотношения до голяма степен зависи от способността на всеки човек да се изразява. Много често по-важно е не какво казваш, а как го казваш. Удоволствие е да общуваш с някого, който има мек, спокоен глас и плавна реч. Много от нас трябва да полагат целенасочени усилия да говорят така.
Заекването е нарушение на естествения поток на речта. Да се справи със заекването често се оказва най-желаната цел на заекващия човек. Ако заекването продължи и в зряла възраст, заекващите вече интензивно избягват определени говорни ситуации и моменти на общуване поради страх от говорене и напрегнато очакване на заекването. Заекването се характеризира със съществуването на три основни прояви, а именно:

това, което чуваме (блокажи, повторения, удължавания и др.), това, което виждаме (двигателните реакции на тялото и др.) и това, което е невидимо, скрито (чувствата и отношението към проблема).

Хората, които заекват търсят начини да се справят с проблема си, който им причинява страдание и е нормално от тяхна страна да се изградят негативни чувства и отношения към нещо, което носи неприятен заряд с отрицателна енергия всеки ден. Заекването оказва влияние върху качеството на живот на хората, които заекват, на техните постижения в училище и на работното място, на избора на професия, самооценката и самочувствието им, както и на социалните им интеракции. Но заслужава ли си това да се трупа и носи цял живот?!

Редуцирането и преодоляването на негативните симптоми е поставено на преден план при терапия на заекването. Хората, които заекват, посочват своя начин на говорене като основна причина за своите неуспехи и твърдят, че ако се справят със своето заекване биха постигнали много повече в ежедневните си дейности. Какво по-хубаво от това!

ТРЕВОЖНОСТ

Независимо от различните гледни точки и становища, би могло да се отбележат няколко основни неща. Тревожността е емоция, която сигнализира за възможна, очаквана, но недиференцирана неясна застрашеност. Тя е неприятно чувство на безпокойство, неспокойно очакване, опасение, преживяване за надвиснала заплаха. Различни са сигналите, които ни казват, че сме тревожни. Ето някои от типичните и прояви:

- Психологични: очакване, свързано с опасения; погледът към настоящите събития и бъдещето е ограничен от безпокойства; езикът, който човек използва, е езикът на страха; налице е повишена “бдителност”; човек постоянно е нащрек; има усещане за нервност и вътрешно напрежение.

- Телесни: мускулно напрежение (“тялото ми е стегнато”, “не мога да се отпусна”); симптоми като сърцебиене, задух, изпотяване, треперене на крайници или тяло, стомашен дискомфорт; затруднения в уринирането или чести позиви, сухота в устата.

- Поведенчески: безплодно суетене; изразена психомоторна затормозеност; бурни реакции на стимули; променливо поведение.

Симптомите на тревожността са познати на всеки – това са страхове, мисли, представи, телесни усещания, които съпътстват човек в ежедневието. Тя е сигнал за опасност и ни поставя в готовност за борба или отстъпление. Тя все по-често ни предупреждава не за външни опасности, а за вътрешни заплахи – съмнения и несигурност, произтичащи от нашите колебания, опасения, представи за себе си, вътрешни противоречия и конфликти.
Най-характерното за тревожността е наличието на отрицателно мислене у индивида и фокусирането му върху заплашващата го опасност, било реална или не. Тревожността е неприятна, силна и болезнена, поради мислите, които има индива за ужасното, което го очаква, лошото, което ще се случи. Съществуват редица фактори, поддържащи тревожността у човека. Най-важния от тях е селективното внимание към маркерите, „потвърждаващи проблема”. Нормалното психично поведение при тревожност върви приблизинелно по следната схема:
- човек е тревожен, когато се страхува от нещо лошо, опитва се да го предотврати или спре и за целта избира най-подходящия за него начин и след като е направил така, вярва че е предотвартил лошото и то няма да се случи. Този начин за справяне всъщност поддържа тревожността, тъй като при нея събитията се интерпретират по негативен начин и това води до така нар. “избирателно” внимание – човек вижда само негативните неща, поддържащи вярването.
Това на свой ред води до лошо настроение, което подхранва депресията и тревожността. Те на свой ред засилват негативните мисли и реакции, които имат своите вегетативни компоненти. Те от своя страна допълнително засилват тревожността и се стига до специфичния за модела на тревожността затворен самоподдържащ се кръг.

И така за тревожността най-общо можем да кажем, че е индивидуална характеристика на някои личности, изразяваща се в неопределен страх и очакване на неблагоприятни събития, в чувство на безпомощност и безсилие пред тях.
Обикновенната тревога се поражда от осъзнаването на някаква действителна причина. Личността полага известни усилия да я надвие. Постоянното състояние на несигурност предхожда каквато и да е външна причина и се вкопчва в най-незначителната от тях. Всичко може да служи като повод за пристъп на тревожност. Във всяка ситуация той се чувства безпомощен. Напрегнатото безпокойство на тревожния е безнадежно и мъчително, то се простира върху всички аспекти от живота му, обсебва го напълно.

Симптомите на тревожността са познати на всеки – това са страхове, мисли, представи, телесни усещания, които съпътстват човек в ежедневието. Наличието на тревожност не означава непременно, че имаме психично разстройство. Напротив, тревожността мобилизира ресурсите ни за справяне в различни ситуации, подготвя ни за посрещане на трудности и премеждия, стои в основата на всички наши творчески актове. Използваме я като ориентир за вътрешното ни състояние и сигнал за развоя на връзките ни с другите хора. Т.е. в непатологичните си варианти тревожността изпълнява важна адаптивна функция.
Адаптивната (нормална) тревожност се отличава с това, че:
- човек я понася сравнително леко;
- тя няма сериозно присъствие в ежедневието му;
- интензивността й може да бъде контролирана; - малко са телесните признаци на тревожността.

Патологична тревожност
Не винаги е лесно да се постави границата, отвъд която тревожността става симптом. Няколко характеристики на патологичната тревожност ни помагат да се ориентираме за тази граница между нормално и абнормно. Патологичната тревожност е:
- Анахронична – корени се в преживявания, които са свързани много повече с миналото, отколкото с настоящето.
- Фантазна – предизвикана е не от реалната ситуация, а от фантазни представи, породени от несъзнавани вътрешни конфликти.
- Стереотипна и повтаряща се.
Патологичната тревожност води до болезнени преживявания, затруднява социалното функциониране, блокира възможностите ни за адаптация към изискванията на средата.

Тревожността като явление не е болест. Тя ни е много необходима и изключително полезна реакция. Ефективното лечение на тревожните разстройства зависи до голяма степен от точната диагностична оценка на конкретния случай, да се фокусира върху различаването на ситуационната тревожност, генерализирани тревожни разстройства и онези, които включват панически състояния и фобийно отбягване.

ВЗАИМОВРАЗКА МЕЖДУ ЗАЕКВАНЕ И ТРЕВОЖНОСТ

Взаимовръзката между тревожността и заекването е изследвана неведнъж и получените резултати са доста противоречиви. Съществуват проучвания, които предимно показват, че хора, които заекват, не са по-тревожни от хора, които не заекват, но много от тези проучвания нямат достатъчна сила да открият важни разлики. В проучване на Ashly Craig, 1990, са оценени голям брой от заекващи на базата на изследване на тревожността преди и след терапия. Техните нива на потиснатост са сравнени с тези на незаекващи. Резултатите показват, че хора, които заекват, имат значително по-високи нива на страх (тревожност като емоционално състояние, стрес) в ситуации, които изискват говорене. Те също демонстрират по-високи нива на личностова тревожност (Т-тревожност като състояние на личността) от незаекващите.Въпреки това, равнището на Т- тревожността след терапия е в нормални нива. Въпреки, че не позволява да се стигне до заключение, че стресът е причина за заекване, тези резултати имат значение за последващата терапия на това говорно нарушение – заекването.
В продължение на много години изследователите на заекването са считали, че тревожността е свързана със заекването, като причина за заекването или като емоционална реакция на говорния дефект (Bloodstein,1987)/9/. Много теории са се опитвали да обяснят взаимовръзката между тревожност и заекването.

Mahr & Torosian (1999) / по М. Станкова /6// съобщават чрез изследване с методи на самооценка, че заекващите са по-тревожни в сравнение с нормално говорещата контролна група, но сравнително по-малко тревожни в сравнение с индивидите със социална фобия. За съжаление повечето изследователи не успяват да направят разлика между социална фобия и тревожност, специфична за заекването.
Blood, Blood, Bennett & Simpson (1994) съобщават за различия между заекващи и незаекващи при изследване с ниско и средно и високо стресови ситуации и измерване на нивата на кортизол в слюнката, но при методиките на самооценка според тях няма разлика. Dietrich & Roaman (2001) съобщават за значителна разлика мужду двете групи с методите за самооценка, които обаче не се потвърждават от електродермалните проби. Други изследвания изучаващи взаимовръзката между тревожност и заекването показват, че в повечето случаи двете са независими едно от друго. (Adams, 1972; Andrews, Quealey, & Hitchcock, 1973; Gray & England,1972; Gray & Williams, 1969; Gregory, 1972; Ingham &Andrews, 1971; Peters & Hulstijn, 1984)/ А Craig /11//. Тази независимост отхвърля теориите, които предполагат, че стрес или очакване са причината за заекване. Например Peters и Hulstijn (1984) не намират разлика между заекващи и незаекващи при психологическо им възбуждане през периода на очакване преди изпълнението на говорни задачи.
Други изследователи показват, че стресът не е задължително намален, когато заекването намалява (Ingham & Andrews, 1971). Теоретиците, които казват, че заекването е причинено от стрес (потиснатост), намират за трудно да обяснят променливия ефект върху заекването на трудна (напрегната) или спокойна (релаксираща) ситуация. Понякога заекването се увеличава с говорното "напрежение", а понякога намалява. В релаксирана ситуация остротата на заекване може да се увеличи или намали (Bloodstein, 1987)/9/. Доказателствата са против теориите, намекващи, че стресът причинява заекване.

Изследванията занимаващи се с разликите между само-диагностицирания стрес между заекващи и незаекващи не открива значителни разлики. (Cox, Seider, & Kidd,1984; Molt & Guilford, 1979; Oliver, 1981; Peters &Hulstijn, 1984; Zenner & Shepherd, 1980) /A.Craig /11//. Но много от тия изследвания са включвали малки извадки (групи), в резултат на което са били недостатъчно силни, за да отхвърлят хипотезата, че няма разлика между заекващи и незаекващи.

Каквато и роля да има стреса при заекването, тази емоция може да попречи на успешния терапевтичен резултат. Това може да е заради негативното влияние на тревожността върху съсредоточаването на заекващия върху уменията, които се използват за да се подобри говора. В клиничните експерименти на Ashly Craig , много заекващи потвърждават, че изпитват високи нива на тревожност, особено когато говорят и комуникират социално. Ако нивата на стреса им са високи, тогава е интересно е дали тези нива са различни от тези на хора на същата възраст, от същия пол и социално положение. Отново, ако техните нива са високи, тогава значимостта на стреса за контролиране на заекването нараства. Хората със социална фобия се страхуват от самата ситуация, докато заекващите се страхуват от появата на заекването в ситуацията и са наясно коя ситуация е с по-голям риск за тях. Това разграничаване е важно. Ако успеем да разграничим страха на пациента от комуникативната ситуация като такава от страха да не би да заеква, когато попадне в такава ситуация, бихме могли да кажем дали имаме само заекване или и заекване и социлна фобия като две отделни разстройства.

ТЕОРИИ И МОДЕЛИ НА ЛИЧНОСТТА

Личност – съвкупност от основните физиологични и психични особености на човека. Личността е организация – действено отношение в условията на социалните взаимоотношения. Тя се изгражда и проявява единтсвено в обществото.

Теорията на Юнг разделя психиката на три части.
Първата е т.нар. его, което Юнг идентифицира със съзнанието. Тясно свързано с него е личностното несъзнавано, което включва всичкото неосъзнавано в момента, но което може да стане осъзнато. Но то не включва инстинктите на Фройд. Юнг включва в теорията си колективното несъзнавано. То може да се нарече “наследството на психиката”. То влияе на нашето поведение и по-точно на емоциите ни. Юнг също се спира на принципите. При него те са три:
принципът на противо-положностите, (напр. доброто и злото; който според него създава либидото)
на еквива-лентността
на ентропията.

Aко човек се преструва, че у него няма зло, ако го отрича и потиска, енергията се превръща в комплекс.

Юнг развива типология на личността. Тя започва с различаване между екстраверсията и интроверсията, разглеждайки ги като най - основната дименсия на човешкия темперамент.

Интровертите са хора, които предпочитат вътрешния си свят на мисли, чувства, фантазии, мечти и прочие, докато екстравертите – външния свят на неща и хора и действия. Без значение какъв е типът ни всички ние имаме нужда от връзка и с външния, и с вътрешния свят. И всеки от нас си има свой начин за постигане на това. Юнг нарича тези начини функции – усещането, мисленето, интуицията и чувството.

Според Айзенк индивидуалните различия в поведението могат да бъдат разкрити чрез факторен анализ и да бъдат измерени чрез въпросници и лабораторни процедури.
Първоначалните изследвания на Айзенк извежда четири фактора, първите два от които приема като значими: невротизъм-устойчивост (емоционална стабилност-лабилност) и екстраверсия-интроверсия.
И така личностната индивидуалност може да се обхване чрез установяване на позицията й по двете дименсии: интроверсия-екстраверсия и стабилност-лабилност.

„Невротизмът” се описва като тенденция към тревожност, честа смяна на настроенията и депресия, а „устойчивост” – като тенденция към спокойствие, контролируемост и липса на емоционалност.
Айзенк намира обяснения за това в симпатиковата нервна система. Тя действа отделно от централната нервна система и контролира голяма част от емоционалния ни отговор на извънредните ситуации. Айзенк допуска, че някои хора имат по-отзивчиви симпатикови нервни с-ми от други хора.
Второто измерение е екстроверсия-интроверсия. Айзенк има предвид нещо подобно на термините на Юнг. Айзенк разглежда тази дименсия от гледна точка на неврофизиологичните процеси и показва тясна връзка с нивата на активазия на кората на главния мозък т.е смята, че това е въпрос на баланса на “задръжката” и “възбудата” на мозъка.

По-късно се появил трети значим фактор, който Айзенк нарекъл психотизъм. Според него това представлява определена генетично предразположеност към това, човек да се превърне в психотична или психопатна т.е. че показва качества, често срещани сред психопатите. Това са: определена невъздържаност, незачитане на здравия разум или установените норми и степен на неуместен емоционален израз.
Ханс Айзенк не отрича влиянието, което оказват върху човека ситуацията и обкръжаващата го среда, но според него чертите на личността се определят преди всичко от наследствеността.

Абрахам Маслоу твърди, че нито живота, нито личността на човека могат да бъдат разбрани, ако не се обърне внимание на най - висшите му пориви и стремежи. Според него универсални тенденции са: израстването, стремежът към самостоятелност, автономност, жажда за красота и истина. Той твърди, че потребностите на човек са вродени и са подредени в една йерархична система от приоритети. Човек се движи от по-ниското ниво към по-високото само, ако са удовлетворени нуждите на първото. Тази иерархия е еднаква за всички и че колкото по - високо може да се издигне човек по нея, толкова по-силна индивидуалност, по-усъвършенствани човешки качества и по-добро психично здраве притежава той.

Първото ниво - физиологичние потребности. Включват потребността от храна, вода, кислород, витамини и т.н. до необходимостта да почиваме, да спим, да действаме, да правим секс и прочие. Маслоу ги нарича индивидуални нужди.

Второ ниво - потребност от безопасност и сигурност. Стигаме до него, когато сме се погрижили за физиологичните си нужди. Включват потребности от организираност, стабилност, законност, ред, защита и др.

Трето ниво - потребност от любов и принадлежност. Включва необходимост от приятели, любим човек, деца, групова принадлежност.

Четвърто ниво - необходимостта от уважение. Това е както нуждата от уважение от другите, от статус, от слава, признание, внимание, репутация, оценка, достойнство, дори превъзходство, така и нуждата от самоуважение, което включва чувства като увереност, компетентност, постижение, независимост, господство.

Същесвува и пето ниво, което е малко по-различно. Това са нужди, които продължаваме да изпитваме, след като веднъж сме ги осъзнали. Всъщност те стават дори по-силни, когато ги “нахраним”. Това е нивото на самоактуализация и включва желанието човек да реализира потенциалите си, да развие талантите, способностите си, духовността си. Според Маслоу мнозинството от хора не знаят за съществуването на потенциала си и по-скоро се страхуват от способностите си, което само намалява шансовете им за самоактуализация.

Карл Роджърс развива теорията, че човешкото поведение се определя и регулира от един обединяващ мотив-склонност към актуализация, т.е тенденция на организма да развива способността си да съхранява и усъвършенства личността си. Основна характеристика на човека в концепцията за личността на Карл Роджърс е непрекъснатото движение, ставане, развитие, промяна, активност при поставяне и осъществяване на близки и по-далечни цели. Според него всеки човек интерпретира реалността в зависимост от субективносо си възприемане и сам предизвиква съдбата си.

ЛИЧНОСТ И ЗАЕКВАНЕ

Човекът като природно същество е индивид, притежаващ една или друга физическа конституция, тип нервна система, темперамент, биологични потребности, афективност (емоции) и много други черти, които в процеса на онтогенетичното развитие отчасти се разгръщат и изменят. Личността обикновено се изгражда постепенно и се смята, че пълното завършване е в зрелостта – 18-20 год.
Типичното заекване е синдром на развитието, преминаващо през всички възрасти.

Ето примерна картина за това как протича то и какво е влиянитето му върху изграждането на личността на заекващия:
Заекването възниква най - често във възрастта 2 - 6 години. Тогава се появяват първичните симпотими – повторения, удължавания на звукове, блокирания. Тези затруднения при говоренето започват да се придружават с така напречените вторични или съпътстващи симптоми - повишаванена височината и силата на говора; трептене и треперене на фината мускултура; физическо измъчване и напрежение, съпроводено със спазми по лицето и шията; напрежение по дихателния път; видими напрежения и гримаси по лицето. Често заекващия се опитва да компенсира говорния си проблем със съпътстващи движения, жестове, вмкъването на звукове, срички, паразитни думи, загуба на визуалния контакт. На тази възраст заекването може да се преодолее и отшуми, ако се вземат навременни мерки от страна на родителите. Но, ако не се обърне внимание на това следва следващия етап – осъзнаване на проблема и появата на емоционалните симптоми, които засилват и задълбочават заекването - безпокойство, тревожност, срам, фрустрация, враждебност, раздразнителност, фиксация върху проблема, чувство за малоценност и др.

Причината за заекването е неприемането на заекващия такъв какъвто е , стремежът му да не заеква го кара още повече да заеква, страха от провал в очите на другите, срама в неприемането на ставащото , всичко това в един момент изплува и засилва склонността към заекване.
Това се подкрепя и от Чарлз Ван Рипър който счита, че чувствата и отношението на заекващия към проблема му имат пряко отношение към премахването му или към постоянното му пораждане и задълбочаване.

Най - често пораждащите се емоционални симптоми при заекващите са :
- безпокойство и тревожност - тези прояви са резултат от очакване за настъпване на момента на заекване и силното желание то да бъде избегнато.
- стрес от общуване
- плашливост, страх – логофобия (страх от говорене, който задълбочава преживяванията около заекването).
- отбягване на говорни ситуации - измъчването при говорене и наслояващия се страх, който преживява заекващия, води до поведение да ги отбягва.
- мълчание - предпочита да мълчи, отколкото да говори.
- срам - проявява се в резултат от дългогодишните реакции на хората към тях, като съжаление и състрадание за това, че заеква, нервност, дразнене докато ги изчакат да се изкажат и т.н.
- вина - чувстват вина за това, че не се стараят достатъчно, за да говорят плавно и че не са направили нужното, за да преодолеят толкова години този говорен проблем.
- гняв - когато очакванията и надеждите не се реализират, тогава възниква това състояние.
- депресия – много от заекващите вярват, че лечението на заекването е лесен и бърз процес, но всъщност не е така и това ги обезкуражава.
- висока степен на фиксираност на вниманието върху дефекта - това е отражение на обективно съществуващо нарушение - речеви спазми - при всички психически действия на индивида със заекване.
- негативизъм - развива се в резултат от постоянните забележки, прекъсвания, неизслушване от страна на роднини, познати, както и присмеха и подигравките на хората.
- и др.

От всичко казано до тук трябва да се отчита влиянието на заекването върху личността и особено върху невротичните признаци, които са най-тежко изразени.
Георгиева съобщава за F.Fransella, която прави изследване на личностовите особености на заекващи и окрива че заекващият се характеризира с редица особености, които го отличават от нормално говорещите лица, т.е той е с изразена невротична конструкция и по- лоша адаптивна способност към житейските и говорните ситуации.
Също така в Института за изследване на на говора и слуха в Майсур Радж и Рао 1970 сравняват личностните характеристики на 100 заекващи мъже и тези на 100 незаекващи контролни лица.
Заекващите са имали значително по-висок показател на невротизъм и са били по – интровертни от незаекващите, което по системата на Айзенк за класификация на личностите ги поставя в квадранта на дистимиците (депресивност и понижено настроение) заедно с мнозинството от страдащите от клинична невроза. У заекващите може да се появи тревожност и те могат да започнат да избягват социалния контакт заради смущението, което предизвиква дефекта им.

Затрудненията в комуникацията пречат на правилните връзки на личността с обществото тъй като са източник на постоянна психотравма. С течение на времето става все по-трудно за терапия и всичко това ограничава социалната активност на заекващия, неговата обществена адаптация и по нататъчната му професионална реализация. Заекването при възрастни не е само говорен проблем и корекцията му следва основно да се насочи към отстраняване на негативните личностови особеностти.
За тава се препоръчва комбинация от логопедична работа и психотерапия. Освен изграждане на нов говорен модел, заекващият се учи умишлено да търси речеви ситуации вместо да ги избягва. Това изисква кураж и развитие на качествата на характера на цялостната му личност, такива като оптимизъм, спокойствие, смелост, чувство за собствено достойнство, чувство за успех, сигурност и вяра в силите си.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ЧАСТ

1. Предмет на изследването:
1.1. Ниво на тревожност при хора, които заекват.
1.2. Личностови характеристики на хора, които заекват.

Стойността на t е 4,122. Степените на свобода са 30. Нивото на значимост (Sig. (2-tailed)) е 0,000 (<0,05), което означава, че по променливата личностова тревожност имаме статистически значимо различие между групата на лицата, които заекват и тази на лицата, които не заекват. Лицата, които заекват, са значително по-тревожни (М=49,44) в сравнение с тези, които не заекват (М=34,63). С други думи, изследването потвърждава издигнатата хипотеза.

Интерпретация на получения резултат:
Настоящото изследване потвърждава хипотезата за по-висока личностова тревожност при хората, които заекват от тези с флуентен говор.

Когнитивният подход за разбирането на тревожността предполага, че възникването на това емоционално състояние е свързано с когнитивните механизми на възприемане, оценка и преоценка на дадена ситуация, като заплашваща индивида, без значение дали наистина е налице обективна опасност. Тя е придобита поведенческа диспозиция, която подбужда индивида да реагира на тях с тревожни състояния, които не съответстват на величината на обективната опасност. Тази черта възниква още в детска възраст, когато детето вече е осъзнало проблема и постоянно му се напомня за това с негативните реакции на хората около него. То започва да става по-чувствително към трудностите и грешките, които съпътстват неговия говор. Страхът, срамът, криенето на проблема постоянно наслояват изживяванията от очакването за комуникативен провал и неприятно изживяване. Това затормозяване – заекването, тегне постоянно над хората, които заекват, задълбочават се негативните чувства през годините и всичко това се отразява върху целия съзнателен живот, като предизвиква постоянен страх и особенно тежко се изживява. Тревожността е крайно неприятна и силно болезнена поради лошите мисли, които има индивида за ужасното, което го очаква и което ще се случи. Те се страхуват, че ще бъдат етикирани като заекващи и полагат огромни усилия да скрият това, но колкото повече се скрива заекването, толкова повече се увеличава степента на безпокойство. Дълбоко в себе си те знаят , че този проблем е неразрешим, а неразрешимият проблем допълнително увеличава тази напрегнатост. За реализиране на успешна терапия, освен моделиране на ново речево поведение, важен и съществен момент за човека, който заеква, е редуциране и преодоляване на негативните чувства и отношения към говорния проблем, както и редуциране на емоционалността в моментите на заекване.

По променливата екстраверсия нямаме значимо различие между групата на лица, които заекват и тази на лица, коита не заекват. Или личностовата характеристика - екстраверсия е устойчива променлива, която не се влияе от фактора заекване. Получените резултати потвърждават предположението за по-ниско равнище по скалата екстраверсия при лицата, които заекват, но не се установяват значими различия за двете групи изследвани лица. С други думи, изследването не потвърждава издигнатата хипотеза.

Интерпретация на получения резултат:
Настоящото изследване не потвърждава хипотезата за по - ниска скала на екстравертност при възрастните, които заекват в сравнение с тези, които не заекват. Това може да се обясни с факта, че личността се формира на основата на билогична предразположеност и влиянието на заобикалящата среда, като факторите, които оказват влияние върху формирането на личността със сигурност не са един или два, а много повече.

Лицата, които заекват, са относително по-невротични в сравнение с тези, които не заекват). С други думи, изследването потвърждава издигнатата хипотеза.

Интерпретация на получения резултат:
Настоящото изследване потвърждава хипотезата за висока скала на невротизъм при възрастните, които заекват в сравнение с тези, които не заекват. Това е очакван резултат, като се вземат впредвид резултатите, които се получиха от въпросника на Spealberger за тревожност. Тук високите стойности по скалата невротизъм у личността показват наличието на силна тревожност, безспокойство и страх от "това какво може да се случи", свръхчувствителни реакции, напрегнатост, недоволство от себе си и околният свят. При заекващия страхът, срамът, криенето на проблема засилват постоянното очакване от провал на комуникацията, а това от своя страна води до неприятно за него изживяване. Това изживяване е ежедневно и следователно заекването се явява като силен, постоянен психотравмиращ дразнител, водещо за изграждане и засилване на отрицателни чувства и отношения. Най - характерни за невротичната личност са неадекватно силните по отношение стимула реакции. Невротичността е свързана с повишен афективен живот. Само за сравнение - индивидът с ниско ниво на невротизъм е спокоен, безгрижен, непринуден в общуването, надежден, което като цяло не се вписва в образа на заекващата личност.

ИЗВОДИ

- При изследване на контролната и екперименталната група с въпросника за самооценка на Ч. Спилбъргър за нивото на личностова тревожност, между резултатите на контролната и екперименталната група беше установена статистически значима разлика, с което нашата хипотеза 4.1 беше потвърдена. Между заекващите и незаекващите индивиди има разлика в равнището на личностова тревожност. Хората, които заекват имат по високи - нива в сравнение с тези с флуентен говор. Дългогодишните наслоявания от заекването водят до чувството на срам, вина, безпокойство. Една успешна терапия на заекване, задължително трябва да включва и намаляване на тревожността и чувствителността на заекващия спрямо нарушението.

- При изследване на контролната и екперименталната група с личностният въпросник на Айзенк по скала Невротизъм, между резултатите на контролната и екперименталната група беше установена статистически значима разлика, с което нашата хипотеза 4.4 беше потвърдена. Заекването въздейства върху психиката и поведението на хората с неплавен говор и засилва негативните чувства и отношения у тях.

- Необходимо е огласяване на проблема - заекване сред обществото с цел повишаване на информираността отностно заекването и промяна на наложения и разкриване на реалния образ на хората с това комуникативно нарушение.

Заключение

Заекването е говорно разстройство, засяга милиони хора по света и всеки от нас познава или се е сблъсквал поне веднъж в живота си с човек, който заеква. За нас, хората с плавен говор, независимо от прочетената литература и натрупани знания по въпроса, заекването остава проблем с невинаги задоволителни решения.
Може да твърдим ,че имаме цялостен поглед върху етиологията, патогенезата и пълната клинична картина на заекването, но е трудно да се поставим на мястото на заекващия. „...Mоето заекване ме определя, създава ме, наранява ме, ограничава ме и срещу мене се изправя, то и аз сме едно. Знаете ли как се чувствам? Сякаш че ръка притиска устата ти, когато най-много искаш да говориш.” Tова са думи на тинейджър, който заеква и който с малко думи ни описа много добре картината, но оставям на всеки да разбере и почувства по своему тези думи.
Комуникацията със заекващ е трудна, но само на пръв поглед. Затрудняването се дължи и на тези, които не заекват и които лесно се изнервят, губят търпение, докато заекващият отсреща се изкаже, критично гледат на нещата, които той казва и т.н. Заекващият, от своя страна, се притеснява от това да не попадне в блокаж в най-неподходящия момент, страхува се от това, че ще стане обект на подигравки, страхува се от присмиване, от отхвърляне в социалните контакти и от много други неща, които го нараняват. А всъщност комуникацията, може да е много лесна, приятна и да ни научи на нещо позабравено – да бъдем по-търпеливи, да изслушваме събеседника, да го предразположим да се отпусне и да се чувства спокоен и сигурен, Така той, от своя страна, би могъл да ни приеме като приятели, а не като критикуващи съдии, да посреща всяка говорна ситуация като най-приятното и хубаво усещане, да иска още и още да говори.

„ Аз може да заеквам, ама гледай колко гладко пиша!”- пошегува се един познат със заекване.

автор: Мария Манева
резюмирал:Орлин Баев
................................................
Забележка: Пълните изследвания, статистически материали и теоретични постановки са в оригинала на това експериментално проучване!